за първичния инстинкт

29.2.12


Докато мачках картофи за пюре с най-голямото желание на света, съседите ми правеха чудесен шумен секс. Обикновено чувам децата и кучето им, кучето и децата им, заклевам се - не познават здравословната честота на шума. Съдейки по стоновете - те са едно ужасно гръмогласно и навярно ужасно щастливо семейство. Изтървах смачкан картоф на пода, разбира се, и после си го почистих с усмивка, с бек вокалите на мъжа и жената. Скачените съдове.

Ципурата се пълни с резени лимони и стръкчета магданоз, прави се дресинг зехтин-горчица-лимон-чесън на прах-черен пипер, изпичаш, заливаш, сервираш и ядеш както усещаш, че са правили прачовеците с уловеното. Нуждата среща удоволствието.

Винаги живей със страст. Не сдържай слюнката си под езика, а смилай, смилай живота.



понякога и мрънкащите хора си харесват работата

28.2.12

by unknown
работата ми е да откривам грешки
да говоря и да се усмихвам
на бартер
но пък толкова обичам пътя
до офиса
ситните крачки с които
навивам ключа на
щастието (?!)
слушалките да ми стоят
аксесоарно
в ушите
проводник към джазова
радиостанция
работата ми е да знам по добре от другите
да усещам преди да е станало
и да запазвам спомени с висока резолюция

аз съм инструмент за правене
и това е прекрасно

текст по снимка

23.2.12

снимката

Крайностите.Често им посягам, като знам, че нямам нищо за губене. Един order confirmation и едно необичайно задъхване по-късно, вече съм светаго духа. Когато адреналинът не идва при теб, ти си адреналинът. Виждам статуси на мъже от живота ми, помня как смятах за супероригинално да напускам дома им, оставяйки малка бележчица. Помня схванатите мускули и синките по кожата. Слабите места, слабостта да се оставяш от време на време да те вземат и откупят със силата на опита и мъдростта. Цялата бях едно слабо място, красива медуза, странната птица, която не е имала лош първи секс.

Сега не е важно. Сега съм съпруга. Понякога дори не говоря. Потапям очи в чинията, чашата, книгата. Забравям какво е било, склонна съм да забравя какво и ще бъде. Ако можех, нямаше да съм така детайлна. Тялото ми, така привързано към мозъка, хрипти и подсмърча в някакъв негов си бунт. Не пия вода с часове, храня се с храна, която не виждам, не помирисвам. Пуша, защото мога, чакам да ми забранят.

Малките спасения са в онлайн пазаруването и еротичните сцени между Хаджиме и Шимамото. Сама не зная от какво се спасявам. Леопардовите обувки, които толкова харесах, знак ли са, че опростявам?Толкова съм втренчена в липсите, че ги изопачавам.

стоиш помежду ни

22.2.12

стоиш помежду ни
неоново светеща малка истерийо
тънка си като конец
и жилава
излизаш вечер и мяташ
светкавици в хола
между мене и него
по средата на дивана
а после замитам трохите
от случайно изпуснатите обвинения
но нямам килим
нямам килим
и не зная какво да ги правя

сутрин се будиш
побеляла от пяна
видоизменена
още притихнала и наостряш стрелите си
ноктите
намисляш си реч
повтаряш я денем
не знаеш къде да поставиш
тъпата точка
тъпата точка
не знаеш какво да я правиш
Salma Hayek by unknown

Русофилия

21.2.12

Текстът излезе в януарския брой на сп. Жената днес. Темата: История с/на блондинка.
Когато Ани ми предложи да им напиша моята блондинска история, тъкмо бях
приключила с освежаването на русото след два блажени часа във фризьорския
салон. Веднъж месечно природата ми напомня, че съм се родила с миши цвят на
косата, който не съм харесвала дори в най-оптимистичните си периоди. Не че бих
могла да заблудя някого, че нося естествените черти на арийка, но оставих веждите
си в натуралния им скучноват тон, за да помня винаги какви са корените ми.

Както казва много близка до мен жена, ние сме блонетки – брюнетки, които искат да
бъдат блондинки. И има две безспорни истини около състоянието блонетка: първо,
забелязват те и те запомнят повече и второ - връщане назад няма.

Тъй като съм носила върху главата си всички цветове и нюанси от флаконите с боя,
твърдя, че русото е светоусещане, затова пристрастяването е лесно, а раздялата с
него – мъчна и неохотна. Историята с моето златисто е твърде прозаична. Мъжът до
мен харесва тъмни и екзотични жени. Толкова ги харесва, че съм прекарвала часове
пред монитора, за да диря следите на неговата слабост. Чупката в драматичните
дъги на веждите им, вълните, на които падат косите им, ямичката в кръста, до която
стигат, смазващата сила в погледите им. Никога не успях да се харесам такава,
каквато ме беше избрал той – деликатна и по-скоро светла, бледа и по-скоро
мека. Тъмните жени ме омайваха все едно бяха моят обект на желание, изпитвах
див бяс, че Шекспир е посветил цял цикъл от своите сонети на не коя да е, а на
Смуглата дама. При това във време, в което нежната и безцветна ренесансова хубост
не е побирала черното в спектъра с естетически норми. Въобще, всички жени, на
които се възхищавах, бяха тъмни – като се започне от майка ми и се стигне до
Дороти Паркър.

Скоро след като се запознах с розовите (или всъщност черни) сънища на своя
любим, реших, че трябва да бия контра. Мисълта, че ще бледнея винаги пред всички
моникибелучи, които той намира за чудесни, не можеше да увисне така. Изрусих
се, за да бъда тотално различна от стандарта му за красиво, като по този начин май
поизлекувах себе си от необяснимата ревност, която изпитвах към тези фатални
жени. Вярно е, че влязох в тъпото клише, че зад цветовете на косите ни стоят мъже.
Но с русата боя аз нямах угризения. Всичко си дойде на място като дългоочаквано
блюдо в ресторант с мудно обслужване. Вярвам, че посегателствата над косите
ни имат също толкова лечебен ефект, колкото прекаляването с шоколад (и други
вредности) по време на депресия.

Отвъд сюжета с мъжа, гнева и недостига на самочувствие, русото ми спечели и
автономия. Успях да се позиционирам на място, където няма се конкурирам с
никакви други момичета, били те реални или не. Това място съвсем буквално е моята
глава. Наумих си, че с много светла коса ще подсигуря онзи приятен контраст, който
е необходим да изненадваш не само любим човек, но и себе си. В живия живот не
съм блондинка; там съм толкова обичайна и така подготвена за ежедневните си
задължения, че напомням по-скоро на невзрачна и много благоприлична героиня
на Остин. Изпълнителна, организирана femme banale, която отказва партита с
шумни хора и не съблазнява никакви мъже, не дай боже чужди. (Не правят ли
това блондинките?) Но мисълта, че съм руса ме прави малко по-висока, малко по-
наперена, доста по-самоуверена. Като магията с високите токчета, само дето е за
постоянно.

Разделението по цветове като цяло е тъпа работа. Нито светлата коса прави една
жена по-нискоинтелигентна, нито тъмната я превръща в изкусителка. Само че се
сещам за едно сериозно преимущество на русокосите – ние винаги и лесно можем да
оправдаем нежеланието си да се справим с нещо с някой виц за блондинка. Не знам
какви са причините да се смята, че блондинките са глупави, но със сигурност една
глупава жена няма да се сети, че може да използва измишльотините на социума,
за да прояви заслужен миг женска слабост. Аз лично не познавам тъпа руса жена;
русата жена, напротив, е като всяка друга жена, само дето е снабдена с мили и
хитри извиненийца за нещата, които не й се вършат, в стил „ами нали съм една
блондинка…”.

Промениха се доста неща откакто съм руса. Хората започнаха да ме забелязват и не
само физически станах по-видима. Започнаха да искат да виждат какво има и под
цвета на косата ми. Талантите ми засветиха малко по-ярко, струва ми се. И дори
да не е точно така, силата на самовнушението, че си супер, че си слънце, работи.
Оказва се май, че русото е от онези генератори на женственост, които жената
държи за себе си, за свой двигател, а не в услуга на другите (в частност – мъжете).
Божествената Грейс Кели е една, Мерилин – също, но е хубаво да мислиш, че голяма
част от обаянието на тези жени се дължи именно на светлите им корони. Така сама
вкарваш себе си редиците на онези, за които се твъди, че никога не скучаят.

звездички вместо заглавие

17.2.12

Той не ми позволява да мия съдовете. Както се разбра - имам синдром на Рейно, заедно с друг един синдром - на вглеждане в малките неща. Разкоствам ги. Показах си на лекарката подутото пръстче и се засмях колко съм тъпа, задето малки неща ме изкарват извън строя. Понеже ги забелязвам, за съжаление така съм направена.

Тройка на разсъмване за двойка на разсъмване. Мураками на коленете ми, приятен човек, европеидно приятен, признавам си. Слизам от колата и като че ли в Студентски град е паднала лучена бомба. Лукът е всепроникващ, наоколо има само лук и безвкусно облечени студентки. Очните ми ябълки замръзват, бях забравила какъв е вятърът в Студентски. "Ами да ви пратя на съдов хирург". Знаете ли, мисля си, това във вените ми трудно се лекува.

Всичко, което ми се случва, е в отдел вътрешни болести. Нямам за там напрвление. Не съм осигурена в точно онази година, в която докарах живота (и връзката си) до разпад, бутнах я на колене. Тогава осигурявах първостепенното си желание - да се качвам в чужди коли, да не зная къде съм, да изричам неща като в мъгла. Платих си подобаващо. Но вноската не излиза в регистъра.

Не мога да се отърва от усещането, че съм проста като гъба. Нещо не правя както трябва. Балансът за семейни ми е най-трудната дисциплина. Разболява ме, върти ме на шиш. Постоянно ме гложди мисълта, че ни се случва това, което заслужаваме. Тъпа овца.

15.2.12

денят ми според моите приятели:

I'll find you, you're a star after all ♥
Ние винаги сме това, от което се страхуваме.
хахахахахаха, е, не е ли готино? да живее дезинформацията
fockin' great.
А този закон за първи път го чувам - какво хилядолетие, какви глупости!!! Прати текста само да го видя и до довечера да ти пратя едно становищенце по въпроса
"Автобиография изпращайте." чудесно започва с тази нежна инверсия
Не само китайско, а всенародно ястие.
а ти май си яхнала метличката днес, толкова много постове и впечатления имаш
просто ми е интересно какъв поток от НЕЩА из главата ти, още повече, че го споделяш, особено негодуванието
Знам какво е да приключваш брой, уви
обожавам бийтълс!
Нооо както е добре известно - най-много шум вдигат кухите... неща!

инфинитиви


да бъда тиха
търпелива патица
във собствен сос
да минават нещата
и хората покрай двете ми
обли уши
да не задържам нищо
вътре и като животно
да давам глас на всеки свой
инстинкт
смирено да приемам
да ръкопляскам благородно
на всяка кауза с важно име
да се усмихвам сладко
да мисля положително
да лицемеря според етикета
да стана отшелник да наблюдавам
да сипя мъдрост
с правописни грешки
да си давам другата буза
да стана магистрала за енергии

това ли е модерно да направя?

под всяко друго име

14.2.12

-Защо не понасям момичешки текстове?
-Защото си прекалено критична към всички.
-Умирам от толкова захар. Не мога да ги търпя.
-Какво ти пука, нали не си от тях. Не ги чети. Ти пишеш за себе си.
-Не пиша за себе си. Това не е дневник и не е тайна. Пиша за теб. Пука ми само от твоето мнение, а ти не четеш.
-Не е вярно.
-Но по-скоро е вярно. Дай ми да те гушна.
-Малкото ми момиче.

И така всяка година не ми пука, че на него не му пука, че на мен ми пука. Какво ми пука. Решаваме сложна задача - изисква ли любовта реципрочност. Понякога да, понякога не, понякога променяме аксиомата за удобство. Празникът между краката трябва да е винаги празник в главата. Разговорите с мъжа на живота ми обикновено се изстрелват в двата края на термометъра, но някак силно се нуждая от тях, защото той е барометър за много неща. Любовта, любовта, под всяко друго име все ще е любов (по Шекспир).

из тълковен речник:
ж., само ед.
1. Чувство на самоотвержена и силна привързаност към някого, основано на кръвно родство, приятелство, разбирателство. Майчина любов. Синовна любов. Любов към родината. Любовта между хората. Съпружеска любов. Умирам от любов. Гореща любов. Взаимна любов.
2. Склонност, пристрастие, предпочитание, привързаност към нещо. Любов към работата. Любов към музиката. Любов към природата.
• Обяснявам се/обясня се в любов (на някого). Разкривам чувствата си (обикн. между мъж и жена).
• Женя се по любов. Женя се заради любов към партньора си.
we are what we are

колкото-толкова

13.2.12

толкова ме изморява баналността
на репетираното слово/ всяка
запетая, която чинно застава на точното
място и прекъсва нахално сърдечния ритъм
на текста////// толкова мразя когато зная
какво ще последва в добре бродираните
изречения от някоя девствено неопетнена
проза...(толкова мразя много . ия)
толкова рядко нещо ме изненадва
и ококорва очите ми, задъхва трахеята,
носните канали и разтърсва миглите ми
в следоргазмено вълнение.
толкова се
срамувам, че понякога чета диагонално
неща, които мисля, че не струват, но
изпитвам странна куртоазия и сканирам
някоя и друга дума.
толкова искам да бъда друга.

любовта и прошката сериозно вредят на вашето здраве

11.2.12

by unknown

мога да умра само от две неща
от любов и от прощаване
едното удря белодробието
а другото паметта
представям си как съм стара
и пръхтяща като древна машина
ръцете ми ще стискат още
някоя любима книга
която ще препрочитам защото
скоро съм забравила
емболически и героически
ще се боря за дихания
и ще си казвам че без теб не мога
ще ти прощавам че те няма вече
пак ще те забравя
и така до края

петъчен плезир

10.2.12

Вървя надолу по Черни връх, пързалям се, пльок-пльок, никой не разчиства, но аз съм с jazz fm в ушите и ми пускат примерно това:



Много ми е добре. Много. Нищо, че обедният ми айрян е вкиснал. Нищо, че поредният ресторантьор е принцеска с претенции.

Стоя и измислям това. Радват ме хората. Шарен свят. Обсъждаме кюфтенца с Дани и Никола, никой не умира от вкусни кюфтета. Освен от преяждане.

Когато имаш достатъчно, за да си купиш билети за театър и да пушиш с Калина, май е доста добре.

slow motion

9.2.12

Безименен махмурлук се облегна на главата ми. Езикът ми е грапаво пипало. Искаме каквото ни боли.
Лицемерието е да пушиш, пиеш и да разговаряш, докато някой друг чете творчеството си.
Баровете не са за четения.
Четенията не са за хора.
Те са любовни упражнения, когато си сам с огледалото. Душичката ти тихичко да мърка. Да се изчервява от слабост.
Затова се напих. И днес се концентрирам бавно и дълго. Поемам кафета и обмислям план за бягство от живота, който, казва Чарли, не бил за всеки.
Всъщност сутрин не съм толкова мрачна. Първо се протягам, половината от леглото ми скърца, защото е останала сама преди час. Опипвам я, изстинала е, ставам. Измивам лицето си с полярно студена вода. Правя си филтрирано кафе, 15 градуса в кухнята. Пристъпвам нервно в пижамата си, потропвам. Съвсем се разведрявам. Гримирана излизам малко след когато трябва. Сутринта е моя, най-красивото ми време. После идва мрачното лениво после. Часовете, затътрили две коли тежести. Тъмното е черна зеница.

ефирно време

6.2.12

нашата затворена брачна двойка
диша спокойно
весело бъбри и се боричка в снега
малко ядро с чести аритмии
крачи небрежно

до 199
май любимият ми театър
пътят до там е осеян с добри намерения
валентин стойчев и аз имаме връзка
знае кое ми е смешно
и кое запомням от раз
наизуст

но ми е лошо
лошо ми е заради хората
които нямат дом
камо ли театър
който ги познава
крещят в ефир
а виктор пита
може ли да се качат до покрива
че губел се обхватът

зимната музика

2.2.12

само климт и чадър спасяват
остатъците музика от
гибел
толкова много пъти се хлъзнах
без да падна
че сега очаквам да падна
без да се хлъзна

добре че е макси джаз
и неговата будистка лирика
за чорапогащници и черни рокли
жени облечени в коприна
за простичкото щастие
от това да танцуваш

все бързам за някъде
а нищо за мене не бърза
не бърза за мене
никъде
нищо

несправедливост

1.2.12


защо не съм иван димитров
или ланджев поне
или с иванов
защо не миланов
налага се аз да имам муза
а не муза да бъда